Социологическо изследване: Несъстоятелността на физическите лица през погледа на експертите, заинтересованите страни и обществеността

Нагласите на експертите и широката общественост са „за“ въвеждане на закон за несъстоятелността на физически лица (81-82%), който да регулира взаимоотношенията между длъжник и кредитор по взаимноизгодна, справедлива и създаваща възможности за преодоляване на ситуацията процедура. Това показват резултатите от национално представително проучване сред пълнолетното население на страната и проучване сред експерти и заинтересовани страни, проведени от социологическа агенция Глобал Метрикс по поръчка на Български институт за правни инициативи.

И при гражданите и при експертите основният акцент е създаване на по-строга нормативна уредба, която да има ефект, от една страна, в превенция на злоупотребите, а, от друга, да формира по-отговорно поведение. Важна част от бъдещия закон е процедурата, която трябва да дава възможност за ново начало – оздравителен план, преструктуриране на задълженията и подкрепа за продължаване на легалната заетост, при ограничаване на кредитирането за известен период от време и проверка на финансовото минало с цел избягване на злоупотреби.

Подкрепата за опростяване на задълженията е ниска и засяга тази част от тях, която е породена от допълнителни такси, наказателни лихви и др. (36%).

Малка част от интервюираните са съгласни с предложението на лица, които са изпаднали в личен фалит да бъдат предоставяни социални помощи, докато подобрят ситуацията си (20%) или да им бъде опростен остатъкът от дълга, който не може да бъде изплатен с наличното имущество (12%). Още по-малка група са лицата, които са съгласни да бъде въведен контрол и ограничаване на потреблението на длъжниците в процедура по личен фалит, в периода на изплащане на дълга (7%).

Това е обяснимо, тъй като над две трети от българите смятат, че всеки човек трябва сам да се справя с изплащането на кредитите и дълговете си и приемат мерки, които да защитават длъжника и да му гарантират облекчена и справедлива процедура да изплати задълженията си, но не и специална социална подкрепа или опрощаване на дължимото. Подкрепата чрез предоставяне на социално жилище е посочена от около 40% от интервюираните, но единствено в случай, в който лицето е загубило основното си жилище при изпадане в несъстоятелност.

Важно е да отбележим, че личният фалит се мисли в много по-голяма степен като възможност за нов старт и решение на личната финансова криза, като резултат от икономическите фактори на средата и в по-малка степен като личен провал.

Разглеждайки нагласите към Закон за личния фалит трябва да имаме предвид какъв е делът от населението, което по един или друг начин може да бъде засегнато от този закон. Към момента 34% от българите имат някакъв кредит. По-голяма част от тези кредити са потребителски – към банки (19%), кредитни карти (7%), покупки на лизинг (6%), покупка на кредит от магазин (1%). Делът на ипотечните кредити е 4,2%, а кредитите от небанкови финансови институции – 4,6%. Заеми от близки и роднини  имат 2,6%, а от частни лица – 0,7%.

Закъснения с погасяването на задълженията са налице при всички видове кредити. В най-голяма степен потребителите забавят своите задължения към фирми за бързи кредити. Причините за това са в специфичния профил на ползвателите на този тип финансови инструменти и в ситуациите, при които потребителите прибягват до това кредитиране. Друг фактор, който води до тези забавяния са малките суми и вероятното подценяване на риска от забава при изплащане на тези задължения.

На следващо място са закъсненията при изплащане на заеми от близки и приятели (44%) и лизинг (общо 42% са имали закъснения). Съответно 37% и 35%  при потребителските кредити и кредитните карти/овърдрафт. Най-нисък е делът на забава при ипотечните кредити (24%).

Кредитите, при които е имало продължително закъснение в изплащане на вноските са в голямата си част потребителски – за ремонт на жилища, покупка на битова техника, кола, плащане на битови сметки, за посрещан на ежедневни нужди. Едва в 10% от случаите на забава, кредитът е бил за покупка на жилище.

Основните причини за изпадане в продължителна задлъжнялост са, че лицето е останало без работа, възникнали са му други по-спешни разходи, внезапно заболяване (5%) или влошаване на бизнесът (2%).

Най-честите решения, които потребителите намират са да привлекат допълнителен финансов ресурс и да заплатят вноските. Това често е свързано с допълнителни икономии или продажба на част от имуществото –движимо или недвижимо.

Около 2,2% от лицата, които са забавили плащанията не са успели да се справят и заявяват, че банката или кредитора са взели имуществото им –това са приблизително около 6600 човека.

Изследването показва, че около половин процент от българите са имали личен опит с неуспешно изплащане на кредит, при което са загубили свое имущество (жилище, кола или имот). Всеки четвърти има в своето обкръжение лица, които са попадали в същата ситуация.

Основите фактори, които интервюираните изтъкват по отношение на причините за изпадане в задлъжнялост са резките обрати в икономическата конюнктура и промени в бизнес средата, както и ниските доходи, които често са причина кредити да се взимат за покриване на належащи нужди и ежедневни разходи за издръжка, а не за покупки, които са в графа лукс или ненужни.

В допълнение към тези фактори на средата, интервюираните посочат и ниската финансова култура, както и некоректните банкови реклами, които предоставят подвеждаща информация. Много по-рядко се смята, че е налице безотговорно поведение на кредитополучателите.

Най-големите страхове, които възпират гражданите да вземат кредит са свързани с размера на доходите и това дали ще стигнат за изплащане на вноските по кредита, рискът внезапно да останат без работа или доходите им да намалеят рязко. Не на последно място, страхове са налице и по отношение на рисковете от заболяване, които биха се отразили на изплащането на кредита.

 

Публикувано в Без категория

МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА ЩАСТИЕТО

Финландия е най-щастливата страна в света

Изабела Таскова, Глобал Метрикс

ООН обявява 20 март за световен ден на щастието през 2012 година. По този начин организацията признава важността на щастието и благосъстоянието като универсални цели и стремежи на хората по света, както и значението на съблюдаването им при съставянето на целите на обществената политика. [1]

Според Световния доклад на щастието за 2018 година Финландия е най-щастливата държава в света. Северните страни са сред лидерите по отношение на нивата на щастие и останалите в челната петорка са Норвегия, Дания, Исландия и Швейцария. Топ 10 се допълва от Нидерландия, Канада, Нова Зеландия, Швеция и Австралия. Най-високите 10 позиции в последните две години са заемани от едни и същи държави, но с размествания. Най-щастливата страна за всяка от последните четири години е различна – Дания, Швейцария, Норвегия и през тази година –  Финландия. На последно място в доклада от 2018 остават Йемен (152), Танзания, Южен Судан, Централноафриканска република и Бурунди (156).

Фокусът на доклада тази година е върху миграцията. Сред важните изводи е фактът, че подреждането на държавите според щастието на имигрантите в тях почти съвпада с ранкинга, който се отчита при допитване до цялото население. Имигрантите, както и останалата част от населението на Финландия, са най-щастливи, както отбелязва доклада.

България се нарежда на 100-тното място сред 156 държави. Страните на позициите непосредствено преди и след България в класацията се отличават с далеч по-неблагоприятни политически или икономически условия. Сомалия и Камерун заемат 98-мо и 99-то място, а по-малко щастливи от българите в класацията са хората от Непал и Венецуела (101-во и 102-ро място).

Всички от географските ни съседи се представят по-добре по отношение на нивата на щастие спрямо България. Сред тях Румъния е най-щастливата страна (52 място), последвана от Турция (74), Сърбия (78), Гърция (79) и Македония (89).

Радостно е, че въпреки относително ниските нива на щастие, страната ни отбелязва устойчиво подобрение в класирането си според последните издания на Световния доклад на щастието. От 2015 година насам България се изкачва в ранглистата и от 134-то място през 2015 година достига до позиция 100 през 2018. Освен това, страната ни е в топ 3 на държавите, които претърпяват най-голяма положителна промяна от 2008-2010 до 2015-2017 година.

Ключовите индикатори, които са използвани, за да обяснят разликите в нивата на щастие в Световния доклад са доходите (измервани чрез БВП на глава от населението), очаквана продължителност на живота в добро здраве, социална подкрепа (или наличието на някого, на когото може да разчиташ при затруднения), свобода на вземане на решения, щедрост (измервана чрез скорошни дарения) и доверие (наличие на корупция в правителството). Имайки предвид тези показатели, не е изненадваща позицията на България, но също така е обяснима и значителната положителна промяна, която страната бележи спрямо предходни периоди.

[1] UN. (2018). International Day of Happiness 20 March. Retrieved from http://www.un.org/en/events/happinessday/background.shtml

Публикувано в Без категория

СВЕТОВЕН ДЕН НА ПРАВАТА НА ПОТРЕБИТЕЛЯ

 15 МАРТ – СВЕТОВЕН ДЕН НА ПРАВАТА НА ПОТРЕБИТЕЛЯ

 Изабела Таскова, Глобал Метрикс

Световният ден на правата на потребителя се отбелязва на 15 март, тъй като на тази дата преди 56 години президентът Джон Ф. Кенеди за първи път споделя визия за потребителските права в специално обръщение към Конгреса на САЩ[1]. Тогава, според Комисията за защита на потребителите в България, са формулирани основните права на потребителите:

  • Право на безопасност
  • Право на информация
  • Право на избор
  • Право да бъдеш чут

Макар и правата на потребителите да се гарантират чрез работата на институциите и правовия ред, структурата на потреблението е резултат както от икономически фактори, така и от потребителските навици и потребителската култура на отделните социални групи или разликите в стиловете на живот между различните поколения. Данните на НСИ за структурата на общите потребителски разходи[2] през 2016 година показват, че най-голям дял от разходите на българите са предназначени за закупуването на хранителни стоки (37,3%), последвани от разходите за жилища, битови сметки (17,3%) и транспорт (8,3%). Най-малък дял от разполагаемия доход се използва за жилищно обзавеждане и поддържане на дома (4,5%) и за облекло и обувки (4,4%).

Структурата на общия потребителски разход в България се различава от характерната за страните членки на ЕС. Делът на храната от общия потребителски разход в България е три пъти по-голям спрямо този за ЕС[3]. В същото време, европейците отделят над три пъти по-голям дял от разходите си за свободно време, отдих и образование, и около два пъти по-голям дял за разнообразни стоки и услуги, отколкото българите. Почти четвърт от разходите на европейците са за жилища и консумативи (24,5%) и за свободно време, културен отдих и образование (18,3%). Тези разходи при българите имат далеч по малка тежест – разходите за комунални услуги и консумативи са  около 17%, а разходите за свободно време едва 5,6%.

По приблизително 12% са разпределени разходите на европейците за транспорт и храна. Поради по-слабата мобилност и малката интензивност на пътуванията, разходите на българите за транспорт са около 8%.

Най-малък дял от разходите на гражданите на ЕС заемат съобщенията (2,5%), здравеопазването (3,9%) и алкохолните и тютюневите изделия (3,9%). За разлика от средното за ЕС българите разходват по-голям дял от своите средства за съобщения (5,3%) и алкохолни напитки и тютюневи изделия (5,2%).

Графика 1 Общ потребителски разход за 2016 г.
Източник: Собствени изчисления върху данни от НСИ и Евростат

[1] Consumers International. (2018). What are the Consumer Rights. Retrieved from  http://www.consumersinternational.org/who-we-are/

[2] Изчислена средно на лице от домакинство

[3] Причината за това са относително ниските разполагаеми доходи, в които разходите за храна, макар и не по-високи като номинална стойност, имат по-висока тежест в сравнение със същите разходи в домакинствата на останалите европейски страни

Публикувано в Без категория

НАГЛАСИ НА МАГИСТРАТИТЕ ЗА РЕФОРМИ В СЪДЕБНАТА СИСТЕМА В БЪЛГАРИЯ

Резюме на резултатите от национално представително проучване сред магистрати в районни, окръжни, апелативни и върховни съдилища и прокуратури на територията на цялата страна. За целите на изследването е формирана извадка от 85 съдилища и прокуратури, която гарантира представителност и надеждност на резултатите.

Изследването е проведено от социологическа агенция Глобал Метрикс в периода май-юни 2016 г. по поръчка на Българския институт за правни инициативи (БИПИ) и обхваща  общо 606 магистрати на територията на цялата страна. Интервюираните са дали своите мнения по въпроси, свързани с реформите в българския съд и прокуратура и по отношение на предложенията за изменения в Закона за съдебната власт, които са между първо и второ четене  в Народното събрание.

Проучването „Нагласи на магистратите за реформи в съдебната система в България” е осъществено с финансовата подкрепа на фондация „Америка за България” и е проведено в рамките на проект „Инициатива за прозрачни съдебни назначения”. Проучването отразява единствено и само мнението и изводите на авторите и не ангажира по никакъв начин финансиращата организация.

 Обща оценка за провежданите реформи

Над две трети от магистратите смятат, че промените в съдебната система през последните две години са с малък обхват и все още липсват осезаеми резултати. Едва 8-9% са на мнение, че системата се променя към по-добро и измененията са значими. Като ключови проблеми отново на преден план излизат атестирането на магистратите, механизмите за израстване в йерархията, външният натиск, на който е изложена системата и с който не успява да се справи, некачествен законодателен процес и използване на дисциплинарните наказания като средство за тенденциозни санкции. Изследването сред прокурорите откроява като водещ проблем формализирания наказателен процес (73%) и ограничаване на свободното вътрешно убеждение и независимост на магистратите (19%), които са посочени като проблеми от обвинителите два пъти по-често отколкото при съдиите.

Скептицизмът и усещането за липса на сериозни и устойчиви реформи се подчертава и от високата интензивност на посочваните проблеми. Всеки втори магистрат посочва повече от 7 проблема.

Проучването изследва и фактори, които са външни за системата (политическо влияние, законодателен процес), както и такива, които могат да бъдат определени като вътрешни (атестиране, кариерно израстване, дисциплинарни производства, професионална етика и др.). Резултатите показват сериозно разминаване между очакванията на магистратите за реализирането на вътрешните фактори на средата и степента, в която те са налични в рамките на българските съдилища и прокуратури. Така например, едни от най-важните условия за гарантиране на справедливи вътрешни механизми за управление на системата –  ясни и обективни критерии за растеж в кариерата, взимащи предвид професионалните и управленски качества на кандидатите, почти отсъстват според мнението на магистратите. Този критерий е оценен като много важен със средна стойност 9,1 при максимална степен 10, а същевременно неговото наличие е оценено с едва 3,6. Подобно е ситуацията и с назначаването на магистрати по ясни, честни и прозрачни процедури (по степен на важност те са определени със средна оценка 9,2, а по степен на наличност техните стойности са 3,7). Сходни са резултатите и по отношение на механизмите за поощрения, наличието на професионална етика в системата, налагането на дисциплинарни наказания, гаранциите за независимостта на магистратите, справедлива и обективна атестация и др.

Конкурсите са другият вътрешен фактор, по отношение на който се наблюдава сериозен дефицит на справедливост. По-голямата част от магистратите (между 68 и 80% за отделните видове конкурси) са на мнение, че те не се провеждат по ясни и обективни критерии и не успяват да селектират в действителност най-добре подготвените и най-подходящи за съответната длъжност магистрати. Тези критики се отнасят в приблизително еднаква степен както по отношение на конкурсите за административни  ръководители и повишаване на магистрати, така и по отношение на конкурсите за първоначално встъпване в системата.

Оценка на функционирането на вътрешните регулатори на системата

Изследването категорично показва, че механизмите за кариерно израстване в рамките на съдебната система са силно компрометирани. Над 70% от интервюираните магистрати смятат, че в йерархията на съдебната система не израстват хората с най-добри професионални и морални качества. По отношение на процедурите за налагане на дисциплинарни наказания изследването установява наличието на двоен стандарт. Според 72% от съдиите и 60% от прокурорите съществува различно третиране при прилагането на санкциите за магистрати като в едни случаи за  едно и също деяние се налага наказание, а в други не.

Макар и в по-ограничени размери, налице са случаи, в които се нарушава принципът на случайно разпределяне на делата. Това категорично посочват 10% от магистратите, а други около една трета (34%) посочват, че са чували за такива случаи.

Малко по-често в прокуратурата, но също толкова притеснително и сред съдиите, е даването на устни инструкции от висшестоящи магистрати за това какъв трябва да бъде изхода от делото. Наличието на такива практики посочват 40% от прокурорите и 34% от съдиите. Макар и тези случаи да се определят като единични, те показват колко податлива е системата на натиск и как той се трансформира в натиск по вертикала на съдебната йерархия.

Една от ключовите предпоставки за ерозия на вътрешните механизми за саморегулация на съдебната система е формалната и лишена от справедливост оценка на работата на магистратите (атестация). Този проблем е посочен много силно и сред прокурорите (75%) и сред съдиите (67%).

Инспекторатът към ВСС (ИВСС), който е един от важните вътрешно-регулаторни механизми и беше създаден с идеята за защитава независимостта на магистратите чрез обективни и задълбочени проверки на тяхната дейност, също получава противоречиви оценки. Според 45% от съдиите в своята работа ИВСС действа избирателно, като инструмент за саморазправа и създава предпоставки за натиск над съдебната система. По този въпрос мненията на прокурорите се различават значително, като сред тях доминира становището, че ИВСС създава гаранции за установяване на нередности и „пречистване“ на системата (45%). Заслужава да се отбележи и фактът, че разширените правомощия на ИВСС, уредени с последните промени в Конституцията от декември 2015 г., също не се оценяват еднозначно. Категорично се отхвърля идеята ИВСС да прави проверки по същество на актовете на магистратите (43,8% и 69,7%). 53% от съдиите смятат, че новите функции на ИВСС ще създадат допълнителни предпоставки за натиск в съдебната система. За разлика от тях, 31,5% от прокурорите виждат в тези функции гаранции за пречистване на съдебната система. По-скоро не се приема и идеята ИВСС да прави проверка на аудио записи от съдебни заседания.

Подобни са мненията и за Етичната комисия на ВСС: според 49% от съдиите тя действа избирателно, като инструмент за саморазправа, като 41% от съдиите смятат, че по този начин комисията създава предпоставки за натиск над съдебната система. Отново мненията на прокурорите са малко по-различни: те смятат, че етичната комисия на ВСС създава гаранции за установяване на нередности и пречистване на системата (38%), а около 28-29% от прокурорите виждат в нея инструмент за саморазправа и допълнителна предпоставка за натиск над магистратите.

На практика системата призвана да гарантиран правосъдието в държавата създава предпоставки за липса на справедливост във вътрешните механизми на управление и функциониране на магистратурите.

Ограничаване на професионалната независимост на магистратите

„Затваряне на очите“ за некомпетентност и некачествена работа, поставяне на акцент върху формалните критерии, а не върху професионализма при оценяване на качеството на правораздаване, твърде много натиск и влияние от страна на политически и икономически кръгове са сред най-честите и силни форми, чрез които се нарушава независимостта на магистратите. В същото време, противодействието на този натиск е твърде ограничено, като факторите, които го благоприятстват са: липса на ефективна защита в случай на заплахи за сигурността на магистрат и/или негови близки, липса на професионална групова (гилдийна) реакция при натиск върху колега, непрозрачен дисциплинарен процес и неприлагане на еднакъв стандарт в сходни случаи, непрозрачна атестация и механизми за израстване.

Липсата на ясна и справедлива среда за кариерно израстване прави магистратите податливи на натиск и ги поставя в различни зависимости.

 Пряко участие на магистратите в процесите на определяне съдбата на съдебната система

Изследването ясно показва, че съдиите и прокурорите биха искали да могат в по-голяма степен сами да определят случващото се в съдебната система чрез:

  • Обединяване на магистратите и изразяване на обща позиция по актуални въпроси от дневния ред на съдебната система (категорично подкрепа 53-54% и умерена подкрепа 40-43%)
  • Национално гласуване с участието на всички магистрати по важни въпроси за съдебната система (64% подкрепа сред прокурорите и 70% сред съдиите)
  • Участие на магистратите в разглеждането на дисциплинарни производства чрез създаване на постоянни дисциплинарни комисии от командировани магистрати (43% подкрепа сред прокурорите и 48% подкрепа сред съдиите) или чрез съдебни състави, които предлагат на ВСС наказание при установено нарушение (47% подкрепа сред прокурорите и 54% подкрепа сред съдиите).
  • Висока подкрепа за пряк избор на членовете на ВСС от професионалната квота от общите събрания на съдилищата/прокуратурите при гарантирана тайна на вота (78-79% подкрепа)
  • Повече професионални дискусии сред магистратите по ключови въпроси в областта на материалното и процесуално право и обсъжданите законодателни промени (подкрепа от 75% сред прокурорите и 78% сред съдиите)
  • Премахване на парламентарната квота във ВСС и формиране на Висш съдебен съвет само от професионална квота (подкрепа от 68% сред прокурорите и 75% сред съдиите)
  • Намаляване на парламентарната квота във ВСС (подкрепа от 76% сред прокурорите и 74% сред съдиите)
  • Пряк избор от всички съдии на председателите на ВКС и ВАС (подкрепа от 63% от съдиите)
  • Пряк избор от всички прокурори на Главния прокурор (подкрепа от 58% от прокурорите).

Самоуправление

 Изследването показва, че редовите магистрати смятат, че могат да поемат част от управлението на съответния съд/прокуратура чрез общите събрания.

  • По-активно участие на общите събрания на съдиите и прокурорите в процеса на администриране на съдилищата и прокуратурите (49% подкрепа сред прокурорите и 61% сред съдиите)
  • Участие на по-широк кръг магистрати в работата на ВСС чрез формиране на комисии, съставени от командировани за целта магистрати (53% подкрепа сред прокурорите и 61% сред съдиите).
  • Пряк избор от пленумите на ВКС и ВАС на персоналния състав на атестационната комисия за съдии към ВСС (61% подкрепа сред прокурорите и 54% сред съдиите)
  • Пряк избор от общите събрания на ВКС и ВАС на персоналния състав на комисиите за провеждане на конкурси за преместване и повишаване на съдии (подкрепа от 62% от съдиите)
  • Пряк избор от общите събрания на ВКП, ВАП и НСлС на персоналния състав на комисиите за провеждане на конкурси за преместване и повишаване на прокурори (подкрепа от 52% от прокурорите)
  • Пряк избор от общите събрания на съдиите и прокурорите на персоналния състав на комисиите за провеждане на конкурси за преместване и повишаване (подкрепа 63% сред прокурорите и 59% сред съдиите)

Роля на Стратегията за продължаване на съдебната реформа и Механизма за сътрудничество и проверка

Скептицизмът по отношение на реформите като цяло се е отразил и върху позициите на магистратите за това дали стратегията за продължаване на съдебната реформа ще доведе до реална промяна на съдебната система. Близо половината от магистратите смятат, че ако бъде изпълнена, Стратегията ще доведе до подобряване работата на правораздавателните органи. Въпреки това, голяма част от магистратите не успяват да видят в разработените законодателни предложения достатъчно ясни гаранции, че ключовите вътрешни фактори за регулиране на системата – избор на административни ръководители, кариерно израстване, оценка на дейността, възможности за по-широко участие на магистратите в процеса на вземане на решения по важни за системата въпроси, ще бъдат разрешени по начин, който да започне да налага нов модел на поведение вътре в съдебната власт.

Интересни са и нагласите към Механизма за сътрудничество и проверка. Според 52% от съдиите прилагането на този механизъм трябва да продължи, докато едва 27% от прокурорите са на това мнение. Важно е да отбележим, че през 2014 г., когато беше проведено аналогично изследване само сред прокурорите по отношение на нагласите за реформи в прокуратурата, 49% от обвинителите бяха на мнение, че прилагането на механизма трябва да продължи. Тази промяна на нагласите е повлияна до голяма степен от цялостната конюнктура и общата позиция на ръководството на обвинението, както и от нарастващия скептицизъм сред прокурорите доколко механизмът би могъл да бъде ефективен фактор за промяна.

Нагласи на прокуратурата –две години по-късно вече преобладаващи са скептицизмът и недоверието  

Първото проучване на нагласите на прокурорите за реформа беше проведено през май 2014 г. Тогава преобладаващата част от тях ясно идентифицираха нуждите от промени, но и бяха изпълнени с позитивни очаквания за посоката на промяна. Две години по-късно (май 2016 г.) оценките на прокурорите показват значителен скептицизъм. 64% от интервюираните прокурори са на мнение, че значими реформи все още липсват, а близо три четвърти от интервюираните (73%) не смятат, че в йерархията на прокуратурата израстват хората с най-високи морални и професионални качества.

Presentation from Global Metrics

Публикувано в Без категория

БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА УЧИТЕЛИТЕ

Проблемите на българското училище са умален модел на проблемите на цялото общество. Това показва национално представително проучване сред учителите от 1 до 8 клас, проведено от социологическа агенция Глобал Метрикс сред 300 учители в цялата страна в периода 6-20 юни 2015 г. по поръчка на Център за приобщаващо образование.

Възрастните са модел на поведение за децата, дори и да не го осъзнават. Това, което можем да видим или чуем в двора или в коридорите на училището е резултат от всичко, което възрастните демонстрират в останалите сфери на всекидневния и обществен живот и общуването помежду си. Сред най-големите проблеми учителите посочват чувството за безнаказаност сред учениците (51%), липсата на дисциплина (48%), физическата агресия (45%), лоши обноски и лошо възпитание (37%), вербална агресия (36%) следвана от липса на разбирателство и толерантност между учениците (29%). Тези проблеми до голяма степен са
резултат от моделите на поведение и общуване между възрастните, които подрастващите наблюдават.

Сред специфичните за образователната система проблеми, учителите посочват
незаинтересованост на учениците от учебния материал (49%) и сложно и труднодостъпно учебно съдържание (31%). Тези два проблема са и двете големи предизвикателства, за чието преодоляване образователната система все още няма изработени подходи.

В същото време, преобладаващата част от учителите смятат, че училището има важна роля за формирането на ценностите на младите хора и посочват, че училището трябва да възпитава в такива качества като толерантност (85%), зачитане на човешкия живот и достойнство (75%), отстояване на собствено мнение и свобода на изразяването (66%), уважение към други култури и религии (61%), зачитане на човешките права (60%), солидарност и взаимопомощ (59%), умение за съчувствие и съпреживяване (51%), равенство между половете (45%).

Постигането на тези общосподелени от учителите цели обаче се сблъсква със сложното учебно съдържание и предизвикателството да се представи учебният материал по увлекателен и интересен начин.

В отговор на тези трудности се появява философията на приобщаващото образование, която поставя във фокуса на внимание нуждите на всяко дете и развитие на неговия потенциал, подкрепа за учителите и работа с родителската общност. Програмата „Едно училище за всички“, с подкрепата на Америка за България работи заедно с 5 училища партньори, за да изгради Българският модел за приобщаващо образование, който да помогне с методология и да подкрепи учители в създаването все повече приобщаващи училищни общности.

Въпреки, че програмата е в своята първа фаза, промените в нагласите са вече налице. В резултат на проекта само за една година положителното отношение на учителите към приобщаващото образование в пилотните училища почти се удвоява. От 36% през 2014 до 69% към настоящия момент нараства делът на учителите, които категорично подкрепят приобщаващото образование в училищата, в които се изпълнява програмата.

В национален план според 62% от учителите у нас е важно в училището да се работи по програма за приобщаващо образование, 25% посочват, че това е важно, но само отчасти и едва 2% са на мнение, че приобщаващото образование не е важно, докато 10% нямат мнение по този въпрос. Необходимостта от по-широко представяне на идеите и практиките на приобщаващото образование е от голямо значение, за да могат всички педагози да използват добрите модели и ползите от приобщаващото образование, да подкрепят адекватно различието в класната стая и да създадат организация на училищно ниво, при която всички – деца, родители и учители се чувстват приети и добре.

Независимо, че пилотните проекти са все още малко на брой, идеите и философията на приобщаващото образование е започнала да намира място във вижданията и разбиранията на българските учители. 71% от учителите имат нагласата, че нуждите на всяко дете са в центъра и те се стараят да развият потенциала на всички свои възпитаници. Все още обаче учителите не се чувстват напълно уверени, че могат да влияят върху развитието на учениците,
независимо от семейната среда, усилията на родителите и възпитанието на децата. Малко над половината учители посочват, че имат опит от преподаване на деца със специални образователни потребности (58%). Само опитът обаче не е достатъчен, за да направи учителите по-уверени и по-приемащи.

Общите нагласи в полза на приобщаващото образование са само първият етап и все още има много стъпки, които трябва да бъдат извървени, за да може то да се случва наистина в училище. Въпреки декларираната професионална подготвеност, много често учителите не владеят добре специфични техники и модели за работа с деца със нужда от допълнителна подкрепа, поради което предпочитат да нямат такива деца в своя клас. Тази неувереност е особено видима в разликите в степените на приемане на различните деца в зависимост от техните трудности в ученето и академичния напредък, но най-вече по отношение на умението им да спазват изискванията за ред в класната стая.

Учителите подкрепят в много по-голяма степен приобщаването на деца с трудности при усвояване на материала и при социализацията, както и със специални потребности, дължащи се на физически увреждания.

По-ниски нива на подкрепа към приобщаването са налице към децата със сензорни
увреждания. Тази ниска подкрепа е пряко свързана със слабата подготвеност на учителите да планират подходящи дейности в класната стая и с липсата на подкрепа при работата с децата в клас. Въпреки, че приобщаването е процес, започнал преди тринадесет години, както става ясно от нагласите, приобщаващото образование за тях често бива сведено до присъствие в класната стая.

Значително нарастват резервите към приобщаването на деца, които имат поведенчески проблеми като вербална агресия и неспазване на правилата на поведение. И в този аспект на приобщаващото образование, учителите имат нужда от подкрепа, както от знания и умения за позитивна педагогика, така и от подобряване на организацията в училището, доколкото поведението е аспект, който се проявява не само в класната стая, а и в училището, и в семейството, и в обществото. Резултатите показват, че учителите без опит с деца със специални образователни потребности са по-резервирани, докато учителите, които имат опит с такива деца изразяват по-висока подкрепа за приобщаване на някои от групите деца със специфични потребности. Така например по отношение на приемането на деца с нежелано поведение съществуват разлики в средните оценки между учителите с опит и учителите без опит в работата с деца със специални образователни потребности. Учителите с опит с подобни деца показват по-голяма степен на приемане и готовност да обучават учениците с нежелано поведение от учителите, които нямат този специфичен опит.

Сред факторите, които биха мотивирали учителите за развиване на модела на приобщаващото образование можем да идентифицираме външните фактори, които изискват промяна в системата, като заплащането (60%) гъвкави учебни програми (47%), допълнителна подкрепа от помощник учител или ресурсен учител (42%), броя ученици в паралелка (42%) и наличие на допълнителни учебни материали и помагала (30%), а така също и фактори, чието преодоляване е изцяло в инициативата на училищата, като специализирани обучения (22%). Изграждането на вътрешни механизми за отчитане на постиженията и резултатите от работата на учителите, както и подходяща обратна връзка би помогнала за подобряване на мотивацията на учителите и усещането им за удовлетвореност от учителския труд.

Нуждата от подкрепа на учителите отново е ясно заявена – според половината учители те имат нужда от методи на работа с децата с обучителни трудности (51%), от знания и умения за изработване на индивидуален план за децата със СОП (43%), от конкретни инструменти, които да им помогнат при определяне на децата, които имат нужда от допълнителна подкрепа (38%). Важна част от знанията и уменията на учителите са свързани и с отчитане на напредъка и постиженията на детето (37%). Сред ключовите компетентности за учителите е и умението да разпознават различните стилове на учене при различните деца (32%).

Постоянното присъствие на ресурсен учител в училище е друг много важен елемент на приобщаващото образование на децата със специални образователни потребности и среща подкрепата на 54% от интервюираните учители. На това мнение са както учителите, които имат опит с деца със специални образователни потребности, така и тези, които нямат подобен опит. Против ресурсното подпомагане са 6% от учителите, а 40% не могат да дадат мнение по този
въпрос.

Малко по-противоречиво се приема предложението за присъствие на втори учител в класната стая, заедно с основния учител. Тук мненията се поляризират като 51% от учителите биха приели тази възможност и биха си сътрудничили с втория учител, 22% подкрепят идеята по принцип, но не биха искали те лично да имат втори учител в своя клас, а 25% не подкрепят идеята, защото това според тях нарушава учебния процес и разсейва децата.

В обобщение, трябва да отбележим, че над две трети от учителите подкрепят приобщаващото образование (65%), а 22% заемат междинна позиция. Едва 13% от учителите застават на другия полюс и отхвърлят приобщаващото образование като философия и модел. За затвърждаване на тези нагласи и устойчиво налагане на модела на приобщаващо образование е необходима допълнителна работа, обучения и обмен на опит между учителите, разработване на специализирани учебни материали и модели на обучение, които да помогнат на учителите да
се справят в разнообразните ситуации, пред които са изправени при нужда от подкрепа на деца със специфични нужди.

В резултат от работата по различни образователни програми и проекти през последните години можем да отбележим, че се променят и общите нагласи на българските учители към ролята на образованието. Все още „знанията за света“ са основната призма, през която учителите виждат своята роля и ролята на училището за младите хора (79%), но към тях учителите прибавят и усилията да развият у децата на умения за критично и аналитично мислене, разбиране и разрешаване на конкретни практически ситуации (71%).

По-спорни и не толкова общосподелени са усилията за изграждане на представа за това какво е добро и лошо (42%), развиването на социални умения у децата (56%), развиване на творческите умения (60%) и възпитаване в норми на поведение (61%).

Въпреки модернизирането на методите на работа и преподаване, учителите все още се придържат предимно към лекционните и презентационни методи на обучение (изложение, съпроводено с нагледни материали – 69%, презентация в електронен вид с визуални елементи– 59%) и доста по-рядко включват дискусията като форма на обучение, в която учениците могат да развиват и обменят гледните си точки и да формулират тези и аргументи (работа с конкретен текст върху, който учениците дискутират използват само половината от учителите – 50%, а дискусионни методи – 46%). Ролевите игри (39%), участието на учениците в подготовката и представянето на определена тема (24%), както и разработването на изследователски проекти (22%) се използват все още по-рядко в българското училище.

Сред образователните цели на училищното обучение, които учителите споделят и си поставят, водещо място имат създаването на чувство за отговорност (77%) и самостоятелност (70%), умения да търсят решения на различни проблеми и ситуации (76%), умения за логично мислене (73%), толерантност и разбиране към другите (70%), умения за аргументиране (67%).

Сред качествата и целите, които срещат висока подкрепа (от повече от половината учители) са също и дисциплината (посочена от 64% от учителите), развиване на умения за учене (62%) и умения за критично мислене (58%).

Преобладаващата част от учителите се стремят да изграждат непринудени и приятелски отношения със своите ученици (70%) и едва 15% държат на строгите и дистанцирани отношения учител-ученик.

Едновременно с това едва една трета от учителите поставят силен акцент на реда (35%), докато половината от учителите (50%) обръщат внимание на дисциплината основно, за да гарантират безопасността на децата и гладкия учебен процес.

Въпреки трудностите, пред които са изправени, българските учители виждат себе си по-скоро като вдъхновители и мотиватори на своите ученици (83%), а не толкова като преносител само на знания и факти.

Данните са от национално представително проучване сред учители от 1 до 8 клас, проведено от социологическа агенция Глобал Метрикс ООД по поръчка на Център за приобщаващо образование на територията на цялата страна в периода 6-20 юни 2015 г.

Публикувано в Без категория

НАГЛАСИ КЪМ ПРИОБЩАВАЩОТО ОБРАЗОВАНИЕ

Представените резултати са базирани на изследване, което има следните под-компоненти:

Национално представително проучване сред РОДИТЕЛИ НА ДЕЦА В НОРМА във възрастовата група от 7 до 14 г. (1-7 клас)

  • Обем на извадката: 250 стандартизирани интервюта
  • Въпросник: Структуриран въпросник за провеждане на количествено изследване
  • Представителност: Национално представително за родителите на деца в норма във възрастовата група от 7 до 14 г. (1-7 клас)

Национално представително проучване сред РОДИТЕЛИ НА ДЕЦА СЪС СПЕЦИАЛНИ ОБРАЗОВАТЕЛНИ ПОТРЕБНОСТИ във възрастовата група от 7 до 14 г. (1-7 клас)

  • Обем на извадката: 200 стандартизирани интервюта
  • Въпросник: Структуриран въпросник за провеждане на количествено изследване
  • Представителност: национално представително за родителите на деца със специални образователни потребности във възрастовата група от 7 до 14 г. (1-7 клас)

Изследване сред УЧИТЕЛИ ОТ ПИЛОТНИТЕ УЧИЛИЩА от проекта на Център за приобщаващо образование

Изследване сред РОДИТЕЛИ НА ДЕЦА В ПИЛОТНИТЕ УЧИЛИЩА от проекта на Център за приобщаващо образование

 

Изпълнител: Глобал Метрикс ООД

Възложител: Център за приобщаващо образование

 

ОСНОВНИ РЕЗУЛТАТИ ОТ ПРОВЕДЕНИТЕ ПРОУЧВАНИЯ

Въпреки нуждите от засилване на ресурсната и методологическа обезпеченост и допълнителни специализирани обучения за учителите, приобщаващото образование среща подкрепа както сред педагозите, така и сред родителите. Това показва изследване проведено сред родители и учители, проведено в периода Май – Юни 2014 г. от социологическа агенция Глобал Метрикс по поръчка на Център за приобщаващо образование.

Родителите на деца със специални образователни потребности – нужда от повече подкрепа, консултации със специалисти и ресурсно подпомагане

Изследването сред родители на деца със специални образователни потребности показва, че основният източник на подкрепа за родителите и децата е училището. Родителите, които са записали децата си в дневна форма на обучение в общообразователните училища разчитат основно на учителя на детето и на работата на ресурсния учител, където той е наличен. Много малък дял от децата със СОП работят със специалисти извън училище, в това число и с медицински експерти. Това до голяма степен се дължи на липсата на подобни възможности, осигурени от страна на държавата. Още повече, че в преобладаващата част от случаите, родителите на деца със СОП нямат необходимата финансова възможност да осигурят подкрепа извън тази, която получават в училище. Много от семействата на деца със СОП се намират в трудна ситуация, тъй като наличието на проблем ги изправя пред необходимостта да полагат допълнителни грижи за своите деца, поради което често пъти единия родител е принуден да остане икономически неактивен, за да се грижи за детето.

Важна част от създаването на благоприятна среда за развитие на деца със СОП е да бъдат популяризирани историите на деца със специални потребности, реализирали се успешно след завършване на образование. Това би довело до повишаване на мотивацията не само на децата, но и на учителите и специалистите, работещи с тях. Създаването на благоприятна среда за обучение на деца със СОП, изграждането на условия за ранно откриване на обучителните трудности и търсенето на адекватни решения, значително би повишило шансовете за успех и реализация на тези деца на по-късен етап.

Изследването показва, че ресурсните учители и специалисти в училище не са достатъчно. Има училища, в които няма такива специалисти и се разчита изцяло на ентусиазма на учителите, които от своя страна имат нужда от допълнително обучение. Липсват адаптирани учебни програми и материали, няма разработени индивидуални планове за обучение.

По преценка на родителите, децата със СОП като цяло се чувстват добре в общообразователните училища. Извън липсата на специалисти и подготвени кадри, проблем е справянето на детето с учебния процес, затруднената социализация в училищната среда, комуникацията с другите деца, които трудно ги приемат, въпреки че родителите им са по-скоро подкрепящи и липсата на подходящи извънкласни занимания и дейности, в които да се включат децата със СОП.

Въпреки горепосочените проблеми, свързани с обучението на деца със СОП в общообразователните училища, техните родители оценяват високо получаваната подкрепа и усилията на персонала на училището.

Основните типове помощ, от които имат нужда родителите на деца със СОП са насочени към осигуряване на допълнителна образователна подкрепа за детето и психологическа подкрепа за родителите и семейството. Помощта за членовете на семейството е много важен акцент, който определя необходимостта усилията да не бъдат насочени само към специфичните нужди на децата, но и към подготовката на техните семейства за справяне с тях. Още повече, че в масовия случай децата със СОП живеят в т.нар. „разширени“ семейства, включващи техните баби и дядовци. Предоставянето на психологическа подкрепа на тези семейства, ще подпомогне повече хора за справяне с проблема.

 

Приемащата среда и гледната точка на родителите на деца в „норма“

През последните години държавните институции с помощта на редица неправителствени организации поставиха началото и създадоха благоприятна среда за обучение на деца със специални образователни потребности в общообразователното училище. Независимо от институционалните усилия в тази насока, към момента само 40% от родителите знаят какво е приобщаващо образование. Въпреки ниските нива на информираност, след разясняване на идеята и целите на приобщаващото образование, над три четвърти изразяват подкрепа (36% категорично подкрепят, при 38 – „по-скоро подкрепям“). Много важно наблюдение на изследването е разликата в мненията между пилотните училища на проекта и националното представително изследване. В пилотните училища, където екипът на Център за приобщаващо образование е провел срещи и е представил своята мисия, цели и същността на проекта, положителните нагласи към приобщаващото образование значително се повишават. Това ни показва, че фокусиране на общественото внимание в тази тема, популяризиране на същината на приобщаващото образование и подпомагане на неговата реализация би дало като резултат повишаване на обществените нагласи и приемане на приобщаващото образование в българските училища. Въпреки, че има страхове относно ефектите на приобщаващото образование, те не са толкова силни, че да се отразят на общата подкрепа и приемане на интеграцията на деца със специални образователни потребности. Към момента страховете по-скоро пораждат колебания, а не отхвърляне на принципите и идеите на приобщаващото образование. Именно тук трябва да бъдат насочени и усилията на една бъдеща кампания, която да даде много повече яснота за начина, по който протича процеса на приобщаване, неговият смисъл и ефекти за всички деца в класната стая. Още повече, очакванията за позитивни ефекти от приобщаващото образование споделят 88% от родителите, докато страхове – 61%[1]. Очакваните позитивни ефекти за децата са свързани с развиване на умение за общуване с „различни“ хора (56%), умения за разбиране и приемане на различието (52%), полза за всички деца в класната стая от въвеждането на разнообразни методи и подходи на обучение (31%). Основните страхове, са свързани с гарантиране на реда и безпроблемното осъществяване на учебния процес (опасения от взаимни наранявания, поява на криза в присъствието на другите деца, умение на учителя да осигурява еднакво внимание на всички деца или умения на останалите деца да общуват с детето със специални потребности). Сред изразените опасения е и потенциалният риск наличието на дете със специално образователна потребност да забави темпото и да свали нивото на класа. Всеки един от тези страхове обаче се споделя от между една четвърт и една трета от интервюираните родители. Но както казахме, тези страхове не доминират и не се отразяват съществено на цялостното благоприятно отношение към приобщаващото образование. Те обаче могат да се активизират и да се усилят, ако процесът на приобщаващо образование не бъде достатъчно обезпечен и не протича гладко. Ето защо, трябва много внимателно да бъдат взети предвид нуждите на учителите от допълнително ресурсно подпомагане и цялостна подкрепа и обезпечаване на процеса на приобщаващо образование. Към момента родителите на децата доста категорично заявяват, че за да бъде осъществявано приобщаващото образование учителите трябва да бъдат добре подготвени, да получават подкрепа от специалисти и да имат подходяща за целта материална база, включително помощни материали и средства и наличие на ресурсен учител. Не без значение са и усилията за насърчаване на подкрепяща и приятелска среда между всички деца в класа, промяна на нагласите на родителите и учителите към различието, наличие на информация и прозрачност за това как ще протича процеса на приобщаване и обучение на деца със специални образователни потребности и самата подготовка на тези деца за преминаване към масовото училище.

 

Учителите – кауза, която има нужда от методическа подкрепа и адаптирани модели

На база на резултатите от изследването можем да заключим, че цялостната среда, в която е потопено приобщаващото образование е по-скоро положителна. Въпреки трудностите и предизвикателствата на процеса, към момента са поставени основите и е създадена институционална и нормативна база за обучение на деца със СОП в рамките на общообразователните училища. В същото време изследването ясно отчита потребността на учителите от допълнителна подкрепа и от възможност по-интензивно да разчитат на помощ от страна на специалисти, да имат достъп до специализирани ресурси и помощни материали, с които да работят, както и до готови модели и практически съвети за реакция в една или друга ситуация.

[1] Съвсем естествено част от родителите споделят едновременно както очаквания за положителните ефекти от приобщаващото образовани, така и някои от страховете.

Налице е ясно разбиране за факторите и предпоставките за успех на приобщаващото образование и има обосновани ориентири кои трябва да бъдат следващите стъпки в насърчаване на процеса на приобщаващо образование:

  • Намаляване на броя децата в паралелки, в които има деца със СОП
  • Повече часове за ресурсния учител
  • Наличие на помощник учител и наличие на допълнителна стая за индивидуална работа с тези деца, когато се налага.
  • По-добра осигуреност със специалисти и повече индивидуална работа за децата със СОП, за да бъдат спокойни родителите, че процеса на обучение е обезпечен
  • Повишаване на знанията и квалификацията чрез различни видове обучения и семинари, добра професионална подготовка за работа с деца със СОП
  • Предоставяне на ясна методика и план на работа, конкретни материали, с които да работят учителите, ясни и конкретни подходи и методи за работа, помощ от специалисти.
  • Практическите съвети, в опозиция на теоретичното обучение.
  • Наличието на информация за реализацията на деца със СОП, която би действала мотивиращо на всички заинтересовани страни
  • Целенасочена работа за промяна на нагласите и подобряване на отношението към приобщаващото образование на родителите на деца в норма.
  • Развиване на знанията и уменията за комуникацията и разясняването на смисъла на приобщаващото образование на родителите на деца в норма, за да могат те да бъдат по-приемащи и положително настроени към наличието на дете със СОП в класа.
  • Осъзнаване на ползите от приобщаващото образование за всички заинтересовани страни. Изграждане на нагласа, че приобщаващото образование би възпитало у децата качества като съпричастност и толерантност, както и умения за даване на помощ и подкрепа.

 

 

За контакти и въпроси по резултатите от изследванията:

Радостина Ангелова – 0888759479

ГЛОБАЛ МЕТРИКС ООД

http://globalmetrics.eu/

email: office@globalmetrics.eu

Публикувано в Без категория

НАГЛАСИ НА ПРОКУРОРИТЕ ЗА РЕФОРМИ В ПРОКУРАТУРАТА И НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО

Резултати от национално представително изследване сред прокурори от районни, окръжни и апелативни прокуратури.

Изследването е проведено от социологическа агенция Глобал Метрикс по поръчка на Фондация „Български институт за правни инициативи“. В рамките на проекта са проведени 450 анкети с прокурори в цялата страна и дълбочинни интервюта със съдии, прокурори, следователи и разследващи полицаи. Целта на проекта беше да открои гледните точки на всички заинтересовани страни към работата на прокуратурата и да изследва нагласите за реформи най-вече сред редовите прокурори.

 

Акценти на изследването, изводи за работата на прокуратурата и предизвикателства, пред които тя ще бъде изправена в следващите няколко години.

В годините на преход отделни части от съдебната система бяха подлагани на различни видове изследвания и анализи, генериращи обществен интерес и предлагащи мерки за реформа. Съдийското съсловие е може би най-детайлно проверявано, измервано и анализирано. Същевременно, работата на прокуратурата и ежедневието на редовия прокурор, останаха някак встрани от тази дейност, въпреки непрестанните дискусии за процесуални и системни промени.

Настоящето изследване си постави за цел, може би за първи път в най-новата история на страната, да проследи в какви условия работят държавните обвинители, какво ги мотивира, къде виждат проблемите както от фактическа, така и от правна страна, как те биха могли да бъдат разрешени и какво е необходимо да се промени в прокуроpската работа, за да се каже, че е налице устойчива реформа.

Индиректно, изследването преследва и още една много важна цел, а именно да установи как прокурорите виждат своята независимост и дали има заплахи към нея. Особено в една усложнена социална и политическа ситуaция, е важно да се види докъде се простират границите на възпиране на властите. Независимостта на прокуратурата не трябва да се измерва само с относителната независимост на съответния административен ръководител и абсолютната независимост на главния прокурор. Тя трябва да бъде измервана с възможността на редовия прокурор да прави самостоятелни преценки и да взема решения без притеснението, че това ще се отрази негативно на кариерното му израстване. Независимостта на отделния прокурор трябва да зависи само от закона и желанието да бъде въздадено правосъдие.

Овладяването на системата може да бъде предотвратено чрез изграждане на вътрешни механизми за пречистване и създаване на вътрешна нетърпимост към зависимостите.

В тази връзка, изследването прави опит да покаже кои са слабите места, къде трябва да бъдат насочени усилията и как промяната може да се осъществи чрез ангажирането на редовите прокурори.

 

  • I. Нагласи на прокурорите за реформи в прокуратурата

Налице е ясен консенсус сред обвинителите за необходимостта от по-мащабни и осезателни реформи в работата на прокуратурата.

82% от прокурорите са на мнение, че прокуратурата не работи добре и се нуждае от реформи. В същото време, оценките на прокурорите за промените през последната година и половина, са поляризирани – около една трета от интервюираните (31%) смятат, че от началото на мандата на новия главен прокурор са налице значими промени към по-добре, а 40% приемат, че промените, които се случват са с малък обхват и все още липсват значими реформи. Около 23% от интервюираните са на мнение, че дори е налице влошаване. По-критични са прокурорите от районните прокуратури, докато сред прокуратурите в по-горна инстанция преобладават положителните оценки. Тази картина, освен разнородни оценки за случващото се през последната година и половина и поляризация на мненията за значимостта на промените, ни показва все пак категоричното съгласие за нуждата от всеобхватни и осезателни реформи в работата на прокуратурата.

Показателни за нагласите към промяна са и идентифицираните проблеми и трудности в прокуратурата. На първо място трябва да отбележим, че от 23 посочени проблема, средният брой проблеми, които прокурорите посочват е 6.67, което показва доста висока интензивност на отговорите, респективно на идентифицираните проблеми. Второ, около 83% от прокурорите посочват над 3 проблема, а всеки втори прокурор над 5. Сред ключовите проблеми в прокуратурата са натоварването на прокурорите с несвойствени дейности (писане на справки за хода и статуса на преписките по ключови дела, обобщения на статистическа и друга аналитична информация и пр.), твърде формализиран процес, формално атестиране, некачествено събрани доказателства от разследващите полицаи, липса на ясни и прозрачни механизми за израстване в йерархията, некачествен законодателен процес и чести промени в законодателството.

 

  • II. Атестиране, кариерно израстване и дисциплинарни процедури
  1. Атестацията не успява да даде реална и справедлива оценка за работата на прокурорите.

Според 83% от прокурорите атестирането не успява да даде реална и справедлива оценка за тяхната работа – една четвърт от прокурорите са категорично на това мнение (25%), а други 57% се концентрират в позицията „по-скоро не“. Трябва да отбележим, че формалното атестиране попада сред водещите проблеми в работата на прокуратурата (посочено от 50% от интервюираните, което го нарежда на трето място в йерархията на проблемите в прокуратурата – след натовареността с неспецифични дейности и формализирания процес). Според прокурорите формалното атестиране влияе негативно на мотивацията за качествена работа на отделния прокурор, а в същото време е предпоставка да се пропуска възможността за надеждна обратна връзка и открояване на слабости и пропуски в работата на всеки обвинител. Дори и когато става въпрос за собствената им оценка, преобладаващата част от прокурорите смятат, че тя не дава коректна и адекватна представа за тяхната работа. Общо 40% смятат, че не са коректно оценени (11% „категорично не“ и 29% „по-скоро не“), докато 37% отговарят „по-скоро да“ и едва 14% – „категорично да“).

 

  1. В системата на прокуратурата не са създадени безспорни и справедливи механизми за кариерно израстване и назначаване на административни ръководители

Усещането на прокурорите е, че в системата на прокуратурата не са създадени надеждни условия в йерархията да израстват хора само на база на личните им и професионални качества.

Още по-критични са мненията относно конкурсите за повишаване на магистрати в рамките на съдебната система. Тъй като основа за повишаването е атестацията, а както видяхме оценките за начина, по който протича атестирането не са високи, мненията за конкурсите за повишаване на магистрати са с много ниско ниво доверие. Едва една трета от прокурорите подкрепят някакво положително становище за провежданите конкурси за повишаване на магистрати. Всъщност критиката тук е основно към това, че процедурата не създава условия за равни стандарти при оценяване на кандидатите и в резултат на това израстващите в йерархията не винаги са най-добре подготвените.

Подобно на конкурсите за повишаване, конкурсите за избор на административни ръководители също се ползват със слабо доверие – съотношението на положителни към отрицателни мнения е 47:53%. Цялостните оценки за процеса на назначаване на административни ръководители показват, че процесът на кариерно израстване не се оценява положително, а е по-скоро натоварен с негативи и недоверие. Над две трети от прокурорите смятат, че в йерархията на прокуратурата не израстват хората с най-добри морални и професионални качества. Едва една четвърт (24%) са на обратното мнение.

 

  1. Липсва единен и последователен подход при прилагането на дисциплинарни наказания

Изследването ясно показва, че в оценките на прокурорите доминира мнението, че дисциплинарните наказания не се прилагат еднакво и създават условия за пропускливост в системата – при едни и същи казуси, за едно и също деяние, в някои случаи има наложено наказание, а в други не. На това мнение са над две трети от прокурорите, като в по-висока степен от средното отчитане отново се наблюдава в районните прокуратури. 16% от интервюираните прокурори смятат, че дисциплинарните наказания се използват като метод за тенденциозно наказване на определени прокурори, а не за подобряване на процеса на правораздаване. Тази, заедно с останалите характеристики на средата, създава едно устойчиво мнение за липса на справедливост, обективност и равно третиране на самите прокурори и се отразяват на усещането за независимост на отделния прокурор.

 

  • III. Случайно разпределение на преписките/делата

Въпреки опитите за изграждане на строга система за разпределяне на делата, все още в част от случаите преписките биват разпределяни без да бъде спазен принципът за случайно разпределение на делата, а понякога прокурорите получават устни указания от висшестоящи прокурори по конкретни дела.

Според 41% прокурорите в тяхната прокуратура има случаи при разпределение на преписките, при които не е бил спазен принципът за случайното разпределение – според 24% причините за това са свързани със специализацията на отделните прокурори, а според други 17% – няма някакво убедително обяснение за тези практики. Според 12% от прокурорите има и случаи по решение на висшестоящ прокурор, едно дело да бъде „взето“ от наблюдаващия прокурор и да бъде разпределено на друг прокурор. Макар това мнение да се споделя от един от десет прокурора, все пак наличието на такива практики поражда съмнения в мотивите и причините за такива преразпределения.

  • IV. Натиск и неправомерно влияние към прокуратурата

Натискът към прокурорите идва както от горе по йерархията, така и отвън – от влиятелни политически и икономически кръгове

Сред най-честите форми на неетично и корупционно поведение, прокурорите посочват йерархичен натиск и злоупотреба с власт от страна на административни ръководители, избирателно използване на възможностите за самосезиране, поддаване на натиск от влиятелни политически и икономически фактори и др. Делът на посочилите всяка от тези форми на неетично или корупционно поведение варира, но трябва да отбележим, че посочилите ги, макар и с различна честота, достигат над две трети от интервюираните.

 

  • V. Фактори, които оказват влияние върху мотивацията за работа на прокурорите

Социалният и организационен контекст на прокуратурата не влияе положително върху мотивацията на прокурорите

Отделните характеристики на работната среда в прокуратурата бяха оценявани едновременно по два критерия: степен на важност за отделния прокурор и степен на удовлетвореност/наличие в прокуратурата. Резултатите ясно показват, че всички предложени за тестване в изследването характеристики са с висока важност – средните оценки по критерия важност при използвана 10-степенна скала са над 7.5. В същото време, степента на удовлетвореност от отделните характеристики на средата са сравнително ниски (средните оценки за удовлетвореността отново по 10-степенна скала варират между 3.2 и 5.6).

На тази база можем да разделим оценките на три групи.

  1. Фактори с висока степен на важност и много ниска степен на удовлетвореност

В тази категория попадат всички онези фактори, които са определящи за създаването на усещане за справедливост у отделния прокурор по отношение на механизмите за кариерно израстване и избор на административни ръководители, механизмите за поощрения и заплащане, както и вътрешните регулативи и възможности на системата да се самопречиства от неетични и неморални прокурори.

  1. Фактори с висока степен на важност и средно ниво на удовлетвореност

В тази група попадат професионалната независимост на прокурорите, усещането за екипност, равномерната натовареност, професионално поведение и професионалната етика и възможностите за професионално развитие. Тук трябва да отбележим, че средните оценки от отговорите на прокурорите поставят тези критерии в средната степен на удовлетвореност. От изследването ясно се вижда, че те не са достигнали задоволително ниво и има още какво да се желае – отдалечеността от крайните стойности на скалата са доста високи – около пет единици.

  1. Фактори с малко по-ниска важност, които са под средното ниво на удовлетвореност

Тези фактори на средата също са важни за прокурорите, но остават на втори план (средни оценки по степен на важност между 7.4 и 8.5). Удовлетвореността при тях също е под средното – средни оценки между 3 и 4.5. В тази категория попадат механизмите за налагане на дисциплинарни наказания, търсенето на лична отговорност от прокурорите и отчитане на личния им принос, усещането за наличие на обща мисия и ценности, отсъствието на стрес и напрежение и публичния имидж на прокуратурата.

 

  • VI. Нагласи към Механизмът за сътрудничество и проверка на Европейската комисия

Механизмът за сътрудничество и проверка на Европейската комисия – основен фактор за постигане на реформи в прокуратурата и съдебната система

Според 48% от прокурорите Механизмът за сътрудничество и проверка на Европейската комисия трябва да продължи. Това мнение е продиктувано от факта, че до голяма степен прокурорите виждат в докладите на ЕК по-реално отражение на проблемите на съдебната система и в частност на прокуратурата. Според 27% от прокурорите Механизмът е важен инструмент за постигане на промяна, но ефектът му може да бъде подобрен ако се правят по-точни констатации и препоръки, а 26% са на мнение, че само чрез натиск от страна на ЕК съдебната система и в частност прокуратурата могат да постигнат някакви позитивни промени. Има и критици на докладите по линия на Механизма за сътрудничество и проверка и техните аргументи са в прекалено общите и политически послания, които според тях не показват познаване на реалностите в българската съдебна система и прокуратура. На това мнение са общо 47% от интервюираните.

Ако трябва да обобщим, подкрепящите констатациите на Механизма за сътрудничество и проверка доминират леко над критиците като съотношението е 53% към 47%.

 

Публикувано в Без категория